от Розия Самуилова

 

В ангажимента да пре-твори убедително на друг език света на писателското въображение, самотата на преводача нерядко достига до отчайваща самотност. Понеже, както мъдрува Дон Кихот, „да превеждаш от един език на друг е все едно да гледаш фламандските килими откъм опакото – фигурите не се виждат, защото са покрити с конци, а не личат и гладкостта, и багрите на лицевата страна”. Преводачът е самотен тъкач, който се стреми и опаката страна на килима да въздейства с очарованието на лицевата.

 

Признавам: понякога съм се ядосвала на Орхан Памук заради неговите пространни, разхождащи се върху половин страница изречения, звучащи, обаче, невероятно поетично на турски език. Казвала съм си: на този осенен от Бога творец му е отнело къде по-малко време и усърдие да ги сътвори, отколкото на мен, грешната, да ги пре-сътворя и то тъй, че българският читател да получи възможно най-адекватна представа за неговия приказен, метафоричен и натоварен с иносказателност стил, да проникне отвъд казаното, да хареса и да обикне Орхан Памук. За постигането на този ефект преводачът се превръща в мрачен самотник, често дори и без „Собствена стая”, обитаващ единствено вселената на писателя. Да, ядосвала съм се, но в същото време как да останеш за дълго самотник в този романов свят, пренаселен с необозримите фантазми на сладкодумеца Памук? И не изпълват ли самотата ти с виталност дарените ти от писателя „други цветове”? Не само в цялостното му творчество, а и в едноименната книга, заради която сме тук тази вечер.

Все пак да кажа: преводачът не се превръща в роб, а в съмишленик на автора по простичката причина, че има правото на избор: изборът сам да определи кого да превежда. За преводача това е прекрасно, макар да крие голям риск за избрания писател, който става зависим от умението на интерпретатора да изтъче мотивите и шарките на авторския килим.

Б

лагодаря на Орхан Памук за майсторството му да заплита толкова различни светове в романите си, за умението му да провокира неукрепналата ни вяра в едно предстоящо, напълно отворено общество, в което всички ние ще се научим на толерантност към другостта, към всеки друг цвят с дареното му от природата право на съществуване.

 

Бел. Освен „Други цветове”, Розия Самуилова е превела на български и следните книги на Орхан Памук: „Бялата крепост”, „Името ми е Червен”, „Истанбул”, „Музей на невинността”, „Сняг” и „Нов живот”.