Розетският камък

 

Макар и да признава съществуването на комуникативно измерение на преводаческия акт, доколкото той предава някакво послание, Антоан Берман уточнява още в „Изпитанието на чуждото”, че той не се свежда до комуникативната функция на езика. В „Преводът и буквата” настойчиво и многократно се изтъква, че преводът придобива своето истинско и собствено значение в етическото измерение. За да аргументира това свое виждане, Берман съпоставя техническия текст и литературната творба: докато техническият текст предава някаква информация, литературната творба разкрива опита на даден свят. За разлика от техническия превод, литературният превод не е насочен към комуникацията: “... всеки път, когато т. нар. “литературен” превод се заявява като акт на комуникация, той неизбежно става не-комуникация. С други думи, схващането за комуникация е прекалено абстрактно, според нас, за да дефинира произведението и неговия превод” (Антоан Берман, « Етиката на превода », Преводът и буквата или странноприемница за далечното, цит. съч., с. 68. Вж. също с. 68-72). Бидейки завършен текст, литературната творба представя цялостно своя свят, а комуникацията засяга част от текста. Комуникацията, която има претенцията да улесни достъпа до литературната творба, всъщност подвежда, манипулира - и това е пагубно за превода. Преводът с комуникативна цел неминуемо се подчинява на вкуса на потенциалните си читатели и така деформира посланието, което следва да предаде. Що се отнася до подвластния на читателския вкус преводач, той извършва двойно предателство: предава и оригинала, който деформира, и читателя, на когото предлага деформирана творба. Парадоксално, колкото по-широка е публиката, колкото по-разгласено е посланието, толкова по-стеснено се оказва неговото съдържание. Този парадокс се обяснява с наличието на два вида комуникация: предаване на нещо (на посланието) и предаване на някого (на читателя). И тъй като комуникацията се регулира от получателя, вторият тип винаги взема превес над първия. Така целеното от преводача предаване на послание става непродуктивно.

 

Етическата насоченост основава превода и същевременно надхвърля неговата комуникативна насоченост: “След като има за цел верността обаче, преводът принадлежи изначално на етическото измерение. В самата си същност той е движен от желанието да отвори Чуждото като Чуждо за своето собствено езиково пространство” (Пак там, с. 73). В преводаческия акт се съдържа следователно едно желание, което иска да преобрази родния език при сблъсъка с чуждия. Антоан Берман нарича това желание “нагон към превеждане”: “Преводаческият нагон е психическото основание на етическата насоченост – онова, без което тя би била само една безсилна повеля. Преводаческият мимезис е обезателно нагонов. Но в същото време той надхвърля нагона, защото вече не желае тъкмо това тайно разрушаване/преобразуване на майчиния език, което биха искали нагонът и метафизическата насоченост” (Antoine Berman, L’épreuve de l’étranger, P., Gallimard, 1984, p. 23).

 

Съзнавайки цялата сложност и многопластовост на “нагона към превеждане”, Берман го съчленява с етическата насоченост – едно от трите измерения на съвременната рефлексия върху превода, редом с аналитиката и историята на превода. Етосът на преводача предполага уважение и към оригинала, и към родния език. Той поражда желанието за установяване на диалог между чуждия език и собствения език. Така че разбирането на превода е свързано с взаимното зачитане, с взаимното осветляване и съизмерване на оригинал и превод. Постигането на тази цел е възможно само при условие, че бъдат запазени другостта и различието им.

 

Розетският камък би могъл да се използва метафорично като парадигма на преводаческия етос: преводачът иска да изкове, да издълбае, да изпише словото на оригинала върху собствения си “Розетски камък”. При тези обстоятелства двата писмени езика започват “да си говорят”, а сдържаният, но чувствителен, безпристрастният, но внимателен превод става белег за техния успешен диалог. Само тогава, както уместно внушава Валтер Бенямин в “Задачата на преводача”, преводът оживотворява и обновява оригинала. В този смисъл задачата на преводача е свързана с осъществяването на диалога между оригинал и превод при отчленяване и съхраняване на различието и другостта им.