В теорията на превода се говори за два типа еквивалентност: семантична и прагматична. Първата предполага смислова равнозначност, втората – максимално сходство на интелектуалните, емоционалните и естетическите реакции на получателите на двата текста. При художествения превод емоционално-естетическата (прагматична) еквивалентност е най-съществена. Ако не създава естетически преживявания, преводът не е художествен. При художествения превод е важно не само какво се изобразява, но и как се изобразява то. Научните достойнства на една преведена книга по електроника не зависят от качеството на превода; художествените достойнства на преводната художествена литература, напротив, изцяло зависят от превода. Липсва ли естетическа еквивалентност, преводът не е равностоен на оригинала. Освен това и при художествения, както при всеки друг превод, често се говори за функционална еквивалентност, която тук включва и естетическа.
Търсейки критерий за оценка на художествения превод, И. Леви изтъква, че в превода, както във всяко възпроизвеждащо изкуство, имат значение две норми, два критерия: критерият „вярност” на възпроизвеждането и критерият „художественост” (красота). Преводът не може да бъде равен на оригинала, но се стреми да достигне еднакво въздействие върху читателя. Ако такъв стремеж липсва, крайностите водят до дословен (нехудожествен) или, обратното, до разкрасяващ превод.
Преводачът анализира оригинала, за да достигне до текстовия инвариант, т.е. онази част от смисловото и естетическото съдържание, която трябва задължително да бъде отразена в новия текст. Естетическата равностойност засяга съотношението на художественото цяло и частите, функцията на детайлите, особеностите на езика, стила, формата.
Областта, в която действа преводачът, е микростилистиката. А. Попович се опитва да даде типология на преводаческите решения на микростилистично ниво и отбелязва четири случая: 1) преводачът възпроизвежда стилистично адекватно смисловия инвариант а оригинала, като използва изобразителни елементи, съответстващи във функционално и структурно отношение на тези в оригинала; 2) въпреки че има еквивалентни средства, преводачът преднамерено акцентира други стилистични елементи, усилва изразителността на оригинала, като подчертава някои типични негови особености (този начин е характерен за романтиците, които са подчертавали неповторимото в творбата); 3) преводачът понижава изразителността на оригинала, опростява стила му; 4) в приемащия език няма стилистични средства, съответстващи на употребените в първообраза, и преводачът е принуден да прибегне до субституция.
Използвайки класификацията на полския учен Е. Балцежан, А. Попович различава три стилистични позиции (метода) на преводача: а) нулева, която води до стилистична нивелация; б) използване на стил, характерен за приемащата среда: в резултат на това поетиката на преводача „поглъща” поетиката на оригинала; в) обогатяване на родната стилистика с нови стилистични похвати, подсказани от оригинала.
Много съществена за разбиране на еквивалентността при художествения превод е мисълта, че изобразителната специфика на превода е резултат от две различни норми, присъщи на участниците в литературната комуникация: на автора и неговия адресат, на преводача и адресата на превода. Върху новия текст оказват влияние както нормите на литературата, към която се отнася оригиналът, така и нормите на приемащата литература. Те не попадат в текста непосредствено, а пречупени през призмата на преводача, който се съобразява с читателя си. Винѝ превежда Шекспировия „Отело” в александрийски стих, защото във Франция смятат белия стих за нехудожествен и подценяват майсторството на Шекспир в областта на формата. Руският читател оценява и обиква Расул Гамзатов едва когато го превеждат в класическа сонетна форма (макар че на аварски език няма строфи). Съвременните английски и американски преводачи често превеждат руската римувана поезия (включително класика) с бял стих, защото техните съвременни читатели отдавна са свикнали повече с него.
Comments
No comments yet. Be the first to comment.
Would you like to comment?