Като мото можем да поставим мисълта на Лев Гинсбург, залегнала в основата на неговия роман есе „Само мойто сърце се разби”: „На езика на оригинала не може да се създаде произведение, което да съперничи по сила и свежест на първообраза; на друг език това е напълно неосъществимо.”
Пълноценният художествен превод е функционален аналог на оригинала. Той също трябва да представлява художествено произведение, равноценно в художествено-естетическо отношение на първообраза. Според Г. Гачечиладзе, известен теоретик на художествения превод, „в случая оригиналът играе ролята на жива натура, а преводът представлява нейно художествено отражение, както нарисуваният от художника портрет е художествено отражение на живия човек. Портретът не е просто копие на човека, в него има условност, присъща на всяко изкуство. При превода също се налагат изменения в сравнение с формата и съдържанието на първоизточника. При единство на съдържание и форма минимум изменения водят до адекватен превод, максимум изменения – до подражание.”
Оригиналът е еднократно даден и включен в условията на определено време и определена среда с нейната култура и икономика. Преводът е двулик – чрез оригинала е свързан с действителността, с епохата и културата на автора, чрез преводача – с друга страна и друга култура. Ето защо руският теоретик В. Роселс пише в предговора си към книгата на И. Леви: „Всяко преводно произведение принадлежи едновременно на двама създатели – автора и преводача, а оттук и на две литератури.” Преводите стават част от съвременната литература и съвременната езикова култура. Макар да изразяват мирогледа, мислите и идеите на автора, през които прозира неговата литературна, културна и пр. среда, чрез своя създател – преводача, те зависят от взаимоотношенията на двете литератури, двете култури и двата езика, към които се добавят и някои индивидуални особености на преводача.
За разлика от превода на научна и техническа литература художественият превод непременно включва интерпретация. Според това, дали при работа се привлича екстралингвистичната действителност, или не, Ревзин и Розенцвайг различават превод (на научна и техническа литература) и интерпретация (на художествена литература), т.е. двамата автори отъждествяват художествения превод с интерпретацията.
До неотдавна, а и сега преобладават характеристиките на художествения превод (и на преводача на художествена литература), които изхождат от един оригинал. Подчертава се, че художественият превод, както и художествената литература е вид изкуство, форма на литературно творчество. Затова и проблемите на художествения превод се разглеждат паралелно с проблемите на оригиналното литературно творчество. Много автори изтъкват, че талантът на писателя и талантът на преводача са сродни. Макар че първият създава, а вторият пресъздава една художествена действителност, и двамата трябва да притежават талант и въображение, вкус, литературна и обща култура, емоционална отзивчивост, впечатлителност, жизнен опит, способност бързо да се ориентират и долавят промените в действителността, отлично владеене на езика и свобода и артистичност в използването на словесния материал.
Задачата на преводача на художествена литература е да възпроизведе, да превъплъти със средствата на друг език онова, което е създал авторът, и да го въведе в новия културен контекст. Преводачът не повтаря всички лутания на автора, не избира от вариантите, между които се е колебал авторът, а търси и избира в приемащия език най-подходящите за дадено съдържание езикови средства. Тъкмо търсенията на най-точния за случая езиков израз са най-важното за преводача на художествена литература.
Comments
No comments yet. Be the first to comment.
Would you like to comment?